Сурови времена – Марио Варгас Льоса

Подобни
Новини

първи
първиhttp://първи.бг
“първи.БГ” събира на едно място новинарския поток от добре познатите newsONE, cultureONE и BulgariaONE. Медията е с 5 центъра (хъбове) – Национален, Регионален, Криминален, Развлекателен и Културен. Нашата идентичност e изцяло на български език. Дори може да посетите сайта, използвайки домейна на кирилица - първи.бг. От технически съображения и лесна достъпност за хората от чужбина ще работи и домейна www.prv.bg. В “първи.БГ” ще налагаме използването на чист български, като част от политиката на медията да опази и съхрани езикът ни. “първи.БГ” отразява само и единствено новини от и за България и всичко случващо се в страната ни.

Започваме литературната 2023 г. с нова книга от големия испанско-перуански писател Марио Варгас Льоса, удостоен с Нобелова награда за литература през 2010 година.

Сурови времена“ (превод: Катя Диманова, 352 стр., цена: 25 лв.) е задъхан политически трилър, изтъкан от коварен шпионаж, поръчкови убийства и предателства, населен със зловещи герои от подземния свят и една фатална жена, известна като Мис Гватемала.

Действието ни пренася в 1954 година именно на територията на Гватемала. Военен преврат, подкрепян от САЩ и осъществен с помощта на ЦРУ, сваля от власт законно избрания президент демократ Хакобо Арбенс. Става дума за насилствен акт, породен от лъжа, представяна за истина, която ще промени бъдещето на цяла Латинска Америка: правителството на Айзенхауер обвинява Арбенс, че поощрява навлизането на съветския комунизъм на континента.

А в основата на лъжата лежат непримирими икономически интереси на голяма американска компания. И се отприщват международни конспирации в годините на Студената война, чието ехо отеква до днес.

Нима това фантастично изопачаване на действителността беше историята? Превръщането на реалните и конкретни факти в мит и фикция?“, се пита прочутият писател.

Кариерата на Марио Варгас Льоса минава през главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки, през различни стилове и техники на писане, които винаги, в препускащия ход на времето, се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна жажда за свобода.

Той съчетава криминални мистерии и исторически факти, политическа алегория и непоколебима социална критика – всичко това облъхнато от блестящо чувство за хумор.

Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Квартал Петте кьошета“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща” свидетелстват за ангажираността на писателя с темата за същността на перуанското общество и неговите дехуманизиращи механизми за подчинение и контрол.

„Възхвала на мащехата“ е мощен изблик на таланта на Варгас Льоса, непомръкващ шедьовър в творчеството на този забележителен майстор на словото. А сборникът с есета „Зовът на племето“ е своеобразна интелектуална автобиография на писателя, с която той отдава дължимото на мисловната традиция, установена от Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър, Раймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел.

Откъс от книгата на Марио Варгас Льоса –  „Сурови времена“

Майката на Мис Гватемала произхождала от семейство на италиански емигранти на име Паравичини. След две поколения фамилията вече била съкратена и поиспанчена. Когато младият юрист, преподавател по право и действащ адвокат Артуро Бореро Ламас поискал ръката на младата Марта Пара, в гватемалските среди се надигнало брожение, понеже дъщерята на италиански кръчмари, хлебари и сладкари видимо не отговаряла на социалното равнище на напетия младеж, който бил мечтана партия за всяка неомъжена девойка от висшето общество заради старата си и известна фамилия, професионалния си престиж и богатство. В крайна сметка клюките секнали и сума народ се изсипал, било като гости, било като публика, на венчавката, отслужена в катедралата от градския архиепископ. Там бил вечният президент, генерал Хорхе Убико Кастаниеда, под ръка с привлекателната си съпруга, в елегантен мундир и окичен с медали, и двамата се фотографирали с младоженците в преддверието на храма сред овациите на множеството. 

Този брак не бил щастлив, що се отнася до потомство. Защото Мартита Пара забременявала всяка година, но колкото и да се пазела, раждала рахитични полуживи момченца, които до няколко дни или седмици умирали въпреки усилията на акушерките, гинеколозите и дори на знахарите в града. На петата година последователни провали на бял свят се пръкнала Мартита Бореро Пара, която още в люлката нарекли Мис Гватемала, понеже била красива, силна и жизнена. За разлика от братята си тя оцеляла. И още как! 

Родила се слабичка, само кожа и кости. Това, което правело впечатление още през онези дни, когато хората заръчвали литургии, за да не я споходи участта на братчетата ѝ, било кадифената кожа, изящните черти, големите очи и спокойният, втренчен и проницателен поглед, който кацал върху хора и предмети, сякаш държал да ги запомни навеки. Поглед, който смущавал и плашел. Сѝмула, индианката майа-кичè, предвещавала: „Това дете ще има шесто чувство!“. 

Майката на Мис Гватемала, Марта Пара де Бореро, не успяла да се порадва дълго на единствената си оцеляла рожба. Не защото се поминала – живяла до деветдесет години и издъхнала в старчески дом, без да съзнава много-много какво става около нея, – а защото след раждането на момиченцето останала немощна, няма, депресирана и (както евфемистично наричали по онова време лудите) не съвсем с всичкия си. По цели дни стояла вкъщи неподвижно и без да продума; прислужниците ѝ, Патросинио и Хуана, я хранели с лъжичка и масажирали краката ѝ, за да не се атрофират; от странното безмълвие излизала само за да избухне в плач, а след тези кризи потъвала в сънлив унес. Разбирала се единствено със Симула, с жестове, или слугинята отгатвала желанията ѝ. Доктор Бареро Ламас постепенно взел да забравя, че има жена; минавали дни, после седмици, без да влезе в спалнята да целуне съпругата си по челото, и всички часове, в които не бил в кабинета си, не пледирал в съда или не четял лекции в университета „Сан Карлос“, посвещавал на Мартита, която глезел и обожавал от деня на нейното раждане. Момиченцето пораснало силно привързано към баща си. В края на седмицата, когато колониалната къща се изпълвала с неговите видни приятели – съдии, земевладелци, политици, дипломати, – дошли да поиграят на анахроничния рокамбор, той оставял Мартита да щъка между гостите. Забавлявал се, като я гледал как наблюдава гостите с големите си сиво-зелени очи, сякаш се стреми да изтръгне тайните им. Малката позволявала на всички да я милват, но тя самата рядко ги дарявала с целувки и прегръдки, с изключение на баща си. 

Много години по-късно, когато се връщала към онзи начален период от своя живот, Мартита щяла смътно да си спомня, като лумващи и угасващи пламъци, голямата политическа тревога, която изведнъж започнала да обсебва разговорите на възрастните господа, дошли в края на седмицата да изиграят по някоя ръка от старинната игра на карти. Чувала ги, някъде към 1944 г., да признават с половин уста, че отрупаният с медали и нашивки генерал Хорхе Убико Кастаниеда внезапно е станал толкова непопулярен, че избухвали военни и граждански бунтове, както и студентски стачки, които се стремели да го свалят от власт. И успели с прочутата Октомврийска революция от същата година, когато се появила друга военна хунта начело с генерал Федерико Понсе Вайдес, която протестиращите също щели да свалят. Най-сетне се провели избори. Играчите на рокамбор изпитвали панически страх да не би да ги спечели наскоро завърналият се от изгнание в Аржентина Хуан Хосе Аревало, защото – казвали те – неговият „духовен социализъм“ (какво ли пък значело това?) щял да докара на Гватемала големи беди, индианците щели да надигнат глава и да тръгнат да избиват почтените люде, комунистите щели да завземат земите на заможните и да изпращат децата от добри семейства в Русия, за да бъдат продавани като роби. Когато говорели тези неща, Мартита винаги изчаквала реакцията на един от участниците в сбирките за рокамбор и политическите сплетни – доктор Ефрèн Гарсѝя Ардилес. Той бил снажен мъж със светли очи и дълга коса, който често се смеел и наричал присъстващите параноични неандерталци, понеже според него професор Аревало бил по-отявлен антикомунист от всички тях, а неговият „духовен социализъм“ не бил нищо друго освен символичен начин да покаже, че иска да превърне Гватемала в модерна и демократична страна, да я измъкне от бедността и феодалния примитивизъм, в който живее. Мартита помнеше разгорещените спорове: господата правеха доктор Гарсия Ардилес на пух и прах, като го обвиняваха, че е червен, анархист и комунист. А когато тя питаше баща си защо той винаги спори с всички, баща ѝ отговаряше: „Ефрен е добър лекар и чудесен приятел. Жалко, че е толкова безразсъден и е левичар!“. На Мартита ѝ станало любопитно и един ден решила да помоли доктор Гарсия Ардилес да ѝ обясни това за левицата и комунизма.

По онова време тя вече учела в Белгийско-гватемалския колеж на фламандски монахини („Конгрегация на Светото семейство от Хелмет“), в който били записвани всички момичета от добри семейства в Гватемала, и печелела награди за отличен успех на изпитите. Не полагала кой знае какви усилия, достатъчно било да съсредоточи малко природно развития си ум и да знае, че ще достави голямо удоволствие на баща си с шестиците в бележника. Колко щастлив бил доктор Бореро Ламас в края на учебната година, когато дъщеря му излизала на сцената да получи дипломата за усърдно учение и безупречно поведение! И как само ръкопляскали на момиченцето монахините и цялата аудитория.

Щастливо детство ли имала Мартита? Тя самата щяла да си задава този въпрос многократно през следващите години и да си отговаря утвърдително, ако под щастливо се разбирало спокоен и уреден живот, без сътресения, на дете, закриляно и отрупвано с внимание от баща си, заобиколено от прислуга. Ала тъгувала, че не е изпитала никога майчината ласка. Само по веднъж на ден  – най-трудния миг от денонощието  – влизала при госпожата, която била вечно на легло и макар да ѝ била майка, изобщо не ѝ обръщала внимание. Симула я завеждала да я целуне, преди да си легне вечер. Мартита никак не обичала тези посещения, понеже госпожата изглеждала повече мъртва, отколкото жива; гледала я равнодушно, оставяла се да я целуне, без да отвръща на милувката, а понякога и прозявайки се. Не я забавлявали особено и приятелките, рождените дни, на които ходела придружавана от Симула, нито дори първите забави, когато била вече в гимназията и младежите започвали да ухажват момичетата, да им пращат писъмца и да се оформят влюбени двойки. На Мартита по-забавни ѝ били дългите вèчери в края на седмицата и господата картоиграчи. Но най-вече разговорите насаме с доктор Ефрен Гарсия Ардилес, когото затрупвала с въпроси за политиката. Той ѝ обяснявал, че въпреки оплакванията на възрастните господа Хуан Хосе Аревало правел успешни опити да установи поне малко справедливост в страната, най-вече по отношение на индианците, огромното мнозинство от трите милиона гватемалци. Благодарение на президента Аревало, казвал той, Гватемала най-сетне започвала да се обръща към демокрацията.

- РЕКЛАМА -spot_img

Най-новото
Виж