Зимните пътешествия без сняг са някак носталгични. Мисля за зелената трева, която покрива всичко на пролет, за жаркото слънце през лятото, за пъстрите цветове на есента и за снега, който още го няма. Нищо от това го няма. Край пътя стърчат голите клони на дървета, протегнати като търсещи ръце. Всички нюанси на сивото и кафявото се смесват като в палитрата на художник, забравил как се рисува щастие.
Пътувам към село Розовец, само на 55 км североизточно от Пловдив. То се крие в подножието на трите най-високи върха на Сърнена Средна гора – Братан, Самодивец и Сливово градище. Самото село не се различава от повечето села в България, но покрайнините му са пълни с чудни скални образувания. Едно от тях е мегалитът Правите камъни. Местните го наричат Братята. Представлява два 5-метрови камъка, изправени вертикално, сякаш всеки момент ще се изстрелят като ракети в космоса.
Из лабиринта на Розовец
Предварително съм си написала домашното за това пътешествие и съм намерила информация за маршрута. В по-голяма част от източниците пише само „тръгнете по добре утъпкана пътека в края на селото“. След тази толкова изчерпателна информация започва лутането ми из Розовец. Най-големият зор е да изляза от селото. Добре че тук-таме се подават табели и благодарение на тях се озовавам на прашен път, който криволичи към планината.
Потайности в Сърнена Средна гора
Продължавам пеша, обувките ми бързо се покриват с прах, а вълнението се усеща в стомаха ми. Пейзажът пред мен прилича на отдавна заровен скален град. Сърнена Средна гора е като храм, не толкова заради огромните камъни, които се подават от нея, а заради емоцията, която отключва. Смирение и благоговеене. Такива неща се усещат само в най-светлите храмове и в планината.
Минавам покрай малък язовир. Погледът ми се вдига до хълм, който се оглежда във водите му. Те са толкова сини, че цветът им ме пронизва и извиква някакъв стар спомен с цвят на мастило. Сега по-важна е не водата пред мен, а пътят до хълма и търсенето на Правите камъни.
Да си призная, не е чак толкова голямо търсене, защото местното туристическо дружество добре е маркирало пътя. Все пак очакването да стигнеш до крайната дестинация е двигателят за всеки пътешественик. А най-голямата тайна е, че никога няма крайна дестинация, поне за истинските скитници.
Минавам през портала и влизам в храма на Сърнена Средна гора. Под портал имам предвид тези два огромни камъка. Оттук следва само изкачване и, ако не се отклонявам от пътя, ще стигна до Правите камъни.
Снимка: Боряна Кръстева
„Потни, но свободни“
Това е един шеговит девиз, който си повтарям всеки път, когато избера „най-прекия път“. В случая изпускам маркировката и решавам „да цепя“ на пряко. Камъни, нападали листа, клони, които препречват пътя, такива неща очакват и вас, ако не следвате маркировката. От ситуации като тази се ражда девизът „потни, но свободни“, защото макар мокра, имам свободата да минавам откъдето си поискам.
Правите камъни
Малко уморена от катеренето по камъните и „здрависването“ с драките спирам и поглеждам нагоре. Там, зад голите дървета, стърчат Правите камъни. Не знам дали ми приличат повече на ракети или на великани, но наистина са внушителни. Бързам да се изкача до тях. Слънцето отстъпва място на всепроникващия хлад, който лъха от камъка. Имам чувството, че стига чак до костите ми.
Заставам лице в лице с двата изправени камъка. Сега виждам, че те са балансирани само на няколко опорни точки. Бавно плъзгам ръката си под единия от тях и се моля точно сега да не реши да се премести. Изумително е как този баланс издържа на стихиите на времето.
Мегалитът е с ориентация изток-запад, нещо толкова често срещано при тракийските светилища. Северният камък е с височина 5 метра, с южният – 4 метра. Помежду им се образува процеп с ширина, колкото да мине един човек. Както сигурно се досещате, минах. Между тези скални гиганти се чувствам като малко дете. Гледам „родителите“ от двете ми страни и определено не ми се иска да ги ядосвам.
Падналите скални братя
Както картините се виждат най-добре от известно разстояние, така и при мегалитите трябва да се отдалечиш, за да ги обхванеш с поглед. Решавам да се разходя до отсрещния хълм, за да видя Правите камъни по-добре. Първо се спускам в стръмно дере и после плавно се изкачвам, докато слънцето бавно се търкаля по небосвода. Ухае на сухи листа, надничам между дърветата и търся най-добрата гледка.
На фона на пустата гора се открива каменната площадка, на която се издигат Братята. Можете ли да си представите учудването ми, когато виждам, че каменните братя всъщност са повече от два. Още три-четири камъка, със същата форма, са паднали като домино край каменната площадка. Какво е това място? Вече съм сигурна, че пътешествията не дават отговори, а задават все повече въпроси. Планината обаче мълчи и не споделя тайните си.
Спускам се по горските пътеки, но мисълта ми е още там, при Правите камъни и полегналите им събратя. Възхитително творение, но чие? Защо? Казах ви, че въпросите са повече от отговорите. Надявам се, че истината е в преживяването, защо това умея най-добре.
